В МРАЗОВИТО УТРО

Обичам при изгрев в студа да покрача,
в света, до сълза ослепително чист,
с корона от скреж е небето прозрачно,
гората блести под леда и лъчите.

А сред хоризонтите слънцето бори се
и в строй от лъчи прониква някакси.
Със злато и бяло наметнати борове,
посипани с прах от сутрешен сняг.

Вървя и се мъча да хвана пътеката,
за днешния ден си шепна тревожно.
Сребристо брашно посипва се леко.
Прекръства света ни
ръката Божия.

ПОД ДЪЖДА

От денонощия — дъжд. Непрекъснато.
Под него — човек, вдигнал яката си.
Прозорец. И песен, и викове къси.
Трепери там коте под козирката.

А мълния бяла свода черен разсече.
Досущ като в пукнат асфалт се плисна.
И фар на кола — слепец, пресече
дъжда. Нощта на думи скъпи се…

МАРТ

Небе на късчета, слепени сякаш
във свод от нишки и щрихи ситни.
Коматче хляб пред врана лакома,
пред нея дремеше котак преситен.

Високо борове са се протегнали.
Останки сняг са с лед покрити.
На ската покривен е слънце легнало,
лъчи от прах из къщи скитаха.

Бумтяха в печката дървата брезови.
И пара гонеше забравен чайникът.
А Март съседката със проза срещаше,
килими тупаше цял ден отчаяно.

ТОПЛО ПЛАТНО

Ще вдишваш дълго над палитрата мирис на бои от тубите
и бавно с пръсти ще отмахваш от челото си кичур волен.
А на платното ще оставиш дъха горещ на невестулка.
Но за прегарящото лято едва ли трябва да говорим…

Картината ще сложиш в рамка, ала без гипс да я пристяга.
И там, където ще виси, забий в зида уверен гвоздей.
Забравил за света привечер, платното лъч ще осветява,
небесни бликове ще трепкат, ще пеят мазките под свода.

Посипало със прах стените, ще млъкне лятото внезапно.
И сребърните дъждове с мъглите тежки ще отплават.
Но в снежен януарски ден, от студ трепериш ли по залез,
с лъчи платното ще затопли и твоите студени длани.

И аз ще се загрея с теб. Ръцете, от дъха ни пламнали,
ще бъдат като в юли заедно, ще вдишваме така платното.
Край стенната дървесна шарка, с искрящи възли от смола,
сред новия ни зимен дом ще затанцува с нас животът.

ВСЕ ЕДНО

Не е ли все едно, в какво си днес дошла…
Аз искам твой портрет с пастели да направя.
Отдавна те обичам. И болка задушава ме —
Той с теб е. И със Него ще тръгнеш най-накрая.

Ескиза ще накъсам и твоя образ нежен
от своето сърце до дъно ще изтръгна.
И няма да погледна в стъклото заскрежено,
макар и отдалече да искам да те зърна.

Мечтите ми от пътя пак ще ме отбият.
И чувства ще охлаждам в пиянството си там.
С упорството на звяр из кръчмите ще пия.
Но няма да захлопна входната врата…

ЖЕНАТА С ОРАНЖЕВОТО ПАЛТО

Вървяхте по тихата улица с високи ботушки.
Почуквахте с токчета по плочи и по панели…
А аз ума си загубих, държах се уж, но се вслушвах
и чувства избухнаха в мен, а струните пееха.

Вървяхте грацилно в палтото, като есен оранжево.
С походка свободна. Но тя не беше за мене.
И осветихте съмнения, леност — късни и ранни,
със своето щастие в този… тъй неуютен ден.

Стоях там като вкопан… Това да бъде, не може!
Нали за Вас аз съм никой. Просто, един от сто.
Отминахте надалече… Сега душата ми гложди
тъга за жената незнайна в оранжевото палто.

НА НЕБЕСНАТА ГРАНИЦА

Когато сутрин се увиеш в облак
и от дъжда се криеш, а той лее се,
тогава вярната ми длан ще стопли
ръката ти. И ще се слее с нея.

Когато бродиш сред звездите още
и с вятъра възторжено задишаш,
не искам да разбуждам твойта нощ,
не мога да ти преча с нищо, с нищо…

Допием ли с теб млякото си лунно
и тъжни погледи оставим в чашите,
тогаз ще ти разкажа своя луд сън:
как просека в небето чаках…

Владимир Хохлев